Месечен Архив за November, 2009

Първо искам да подчертая, че гледам да си пазя здравето и основно нервната система затова се придържам на безопасно разстояние от политическия живот в страната. Не ме интересува кой какво е казал и за кого го е казал. Мен ме интересува какво е свършено, за да се подобри начинът ми на живот и да се осигурят удобствата заради които плащам данъци.

След поредните избори за кмет на София, които аз съвсем целенасочено пропуснах, се замислих за това какво се случва в родния ми град. Може би и в цялата страна. За това как живее обикновеният човек и как разсъждава.

Замислих се за всички проблеми, с които държавата се бори като прасе с тиква последните години. Борим се ние с проблемите, докато на преден план се разиграва бесен политически фарс. Разни хора си предават микрофона и приказват все едни и същи неща и точно преди точката на кипене се внася някое ново лице да вдъхне надежда. Няма значение, че на новото лице му липса какъвто и да било опит. Самият факт че има за кого да се хванем като удавник за сламка, е достатъчен. Ако и това не помогне, един уреден побой на контролирано количество хора винаги ще свърши работа да поддържа страха на овцете.

Проблеми, за които всеки от нас си мисли, че има бързо и лесно решение. „Аз ако стана кмет за 6 месеца ще вкарам София в ред.“ „Пък аз, ако стана премиер, за 1 година всичко ще цъфне та ще върже.“ Всичко е ясно на по чашка гроздова в кварталната кръчма!

Говорим си с таксиметровите шофьори за това кое как трябва да се оправи. Оплаквайки се от задръстването нямаме търпение да стигнем до гаража, където сме оставили личния си автомобил за ремонт. Ходенето до работа с колата на 4 километра от домът ни е задължително, независимо от трафика. Мърморим си, чакаме, слушайки радио, а после се обясняваме на шефа, че сме закъснели заради задръстването.

Разказваме вицове, осмиващи корупцията в полицията, като на ум се сещаме, че точно вчера беше последният път, когато дадохме рушвет за да не се занимаваме с мудната система на КАТ. На следващият ден четем как 17-годишен младеж – пиян, без книжка, убива 3ма души в катастрофа с личния си автомобил  (Тук може да вмъкнете всякаква кола над 150хил лв) подарък от тате за рожденият му ден. Въобще не се замисляме, че на такива хора няма да им е толкова лесно да се движат свободно из страната, ако корупцията не се субсидира от всички нас!

Оплаквайки се от поредната глупост в държавна институция, с която ни се налага да се разправяме към даденият момент винаги ще се намери някой дето има връзки за да свърши работата. Да помогне нещата да станат по-бързо. Да излъже системата. Разбира се, срещу леко заплащане или връщане на услуга, ако сте достатъчно близки.

Роптаем срещу доктори, който направо рекетират отчаяни хора, но не се замисляме, че тези същите са дали по 6, 7 години от живота си само за да научат професията, която поддържа всички нас все така млади и в добро здраве. Тези хора се прибират вкъщи с празни ръце след 12 часови смени и не могат да издържат семействата си нормално с мижавите си заплати.

Дебеловрати чичковци и натокани мацки карат коли, чиито застраховки са повече от годишният ми доход. Когато държавата ги попита как са се сдобили с тези коли се оказва, че са взели заем от приятели.

Ситуацията с училищата е описана „прекрасно“ от Мартин Карбовски. Точно в днешното училище се гради разрухата на бъдеща България. Аз все още се боря със моя правопис, защото на никого не му пукаше дали пиша правилно. Нали съм добър по математика к’во ми дреме.

Оглеждам се и виждам купчина идиоти, които вярват, че „Свинския грип“ ще ги убие ако не си сложат маските. Хора не знаещи какво е СПИН. Активни граждани с неактивни мозъци изливат помия по всички възможни информационни канали, следвани примерно от стадата овце. Защо ни е да мислим сами, като можем да правим като всички останали?!

Оглеждам се и виждам нация, на която основното ѝ занимание е да прецака системата. Как да излъжем, че да не се занимаваме и да не платим на държавата?! По възможност да го правим по единично за да не се набиваме на очи. Може и да ни хванат!

Оглеждам се и виждам изнервени хора готови да се хвърлят върху всеки дори и при най-малкия повод. Издивяли в собствената си безпомощност търсят вината във всеки друг но не и себе си.

Оглеждам се и виждам млади хора работещи ниско квалифициран труд с минимална перспектива защото се изкарвали пари. Тези със знания и желание за развитие вече са в чужбина и се възполват от образователните програми на други държави. Това ме кара да се замисля дали аз наистина имам достатъчно знание и желание да се развивам? Може би не!?

Аз не съм песимист, не съм и реалист. Аз съм такъв какъвто трябва да съм в дадения момент за да оцелея в една порочна среда. Това е мнението ми за реалността, в която живеят огромна част от българите. Това не е моята реалност. Моята реалност е направо розова в сравнение с това, което преживява средностатистическият българин.