Месечен Архив за February, 2009

Малко предистория относно това, къде се намира офисът ми и как се прибирам, когато искам да се поразходя. Работя точно зад хотел Кемпински Зографски. Живея в Овча Купел 1 най-новата част.

От време на време изпитвам желание да се поразходя и да проверя дали краката ми още изпълняват основната си функция. Слагам iPod’a в ушите и излизам от офиса. Идилично се кефя на музиката, която съм си избра този ден, дишам приятно студеният и привидно чист въздух. Всичко е приятно и успокояващо след относително натоварен работен ден. Ходенето започва по малки и много стръмните улички на кв. „Лозенец“, директно надолу към басейн „Спартак“. Оттам пак през уличките излизам на пазара, мисля Иван Вазов, но не съм сигурен. Този който е до бул. „България“. Минавам през подлеза на бул. „България“ и оттам пак напряко излизам на Красно Село. След това на горе до 6′то РПУ, следва ледената пързалка на Славия, после новопостроения „Kaufland“ и съм си вкъщи. Има няма 7 километра ходене, приятна музика и така нужното за един developer движение.

В четвъртък 26.02 беше един от тези дни за разходка. Музиката е на Arctic Monkeys и пътя е познат. Тръгвам надолу по гореспоменатите улички и стигам до светофара да пресека улицата за „Спартак“. Задръстване имаше в двете посоки на светофара, но само в посоката на движение. Само пешеходната пътека спираше колите да продължат напред и от двете посоки. Събрали сме се около 7 8 човек на пешеходният светофар. Изчакваме да светне зелено и тръгваме. От ляво има спрели коли хванати от светофара. Две ленти поне по 3 коли назад са пълни. Това за всеки нормален човек означава, че кола няма откъде да се появи от тази посока. Същото от дясно само че в обратната посока. В момента, в който цялата група достига до средата на пешеходната пътека един мерцедес, доста лъскав, влиза в насрещното минава ни буквално на сантиметри от краката и се връща обратно в неговото платно. Секунди по късно набива спирачи за да се спре. Тридесет метра след светофара започва следващото задръстване.

Толкова се стреснах, че около 10 секунди не знаех, къде се намирам. За части от секундата преминах през почти всяко познато настроение. И няколко, които не познавах до сега. Уплах. Стрес. Ярост. Безпомощност. Отчаяние. Гняв. Ако задръстването беше по  голямо и този беше спрял по-близо може би нямаше да се сдържа и щях да пробвам да го извадя от колата. Толкова се стресирах от случката, че не помня как реагираха останалите хора с изключение че имаше възгласи. Силни шумове, но без да придобият значение. Бях уплашен, бях изнервен, безпомощен да направя каквото и да било! 2 секунди по късно и можеше да се размина със краката си за останата част от живота си заради един ненормалник. Това важи и за хората около мен.

Случката не ме променила или нещо такова. Не е някакво „отварящо очите преживяване“ по скоро напомняне колко сме чупливи и какво можем да причиним един на друг! Ще внимавам повече, когато карам мотора, няма да се правя на състезател. Не че съм го правил, но все пак.

Интересното е че обидата от тази случка не ми е минала след почти два дни. Все още мисля че съм готов да нараня необратимо този шофьор ако ми се отдаде възможност. Никой няма оправдание за такъв тип шофиране. Ако ще и жена му да е умирала в колата! Точка! Няма право да рискува животите на толкова много хора. Потенциално и деца.

Това е то, казах си мъките. Внимавайте, защото има шофьори които не само не внимават, ами са си направо убийци!